Етикети

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

ГОЛЕМИЯТ ЗАЛОГ / THE BIG SHORT




Така се случва, че последните ми две ревюта в Операцията са все на филми, които по един или друг начин ми позволяват да упражня не особено ласкава реторика по отношение на широко пропагандираните демократични ценности. Но поводът за този текст не е мазохистичната ми склонност да търся плевели в райската градина, а повече от закъснялата поява у нас на един от най-добрите филми за миналата година –„Големият залог”, заложен в програмата на традиционния So Independent Film Festival, който беше открит с пищно тържество в четвъртък. Вероятно по-голяма част от киноманите вече са успели да престъпят закона, гледайки филма в домашна обстановка, така че не вярвам да изненадам някого с препоръката си.По-скоро бих искал да предоставя личната си трактовка на събитията.Да акцентирам върху някои особено удачни решения, повлияли за крайния успех на филма, както и в обобщение да обясня защо смятам, че „Големият залог” е автентично кинематографично бижу и защо си заслужава да бъде изгледан отново, този път на голям екран.

Преди всичко обаче, за да мога да се аргументирам достатъчно добре по отношение на филма, смятам, че е наложително да засегна и самата тематика с няколко абзаца, свързани с причините за възникването на финансовата криза. Забелязах, че голяма част от гледалите „Големият залог” се губят в непознатата терминология, а това до голяма степен предопределя и крайната им оценка. Така че слушайте ме внимателно – няма да повтарям!



Кризата


Вместо предвиденият от един легион пророци, слепи врачки и всевиждащи лунатици Апокалипсис, началото на второто хилядолетие достави на света един доста приличен икономически растеж. Финансовите борси преживяха дежурния си срив в началото на милениума, отбелязвайки спихването на интернет балона и сякаш поне привидно откриха хоризонт за предполагаем стабилитет и благоденствие. Истината е, че благоденствието за едни е криза за други, а и стабилитетът не е от най-мечтаните пазарни състояния за белите якички от Уолстрийт, затова и момчетата от банковия и финансовия сектор бързо откриха поредната си златна кокошка, наречена със звучното име „субстандартни ипотечни облигации“.

Образно казано субстандартните ипотечните сделки представляват договори с лица, които имат проблем да внесат първата си вноска за придобиване на съответния недвижим имот, и/или не притежават достатъчно високи доходи, за да бъде гарантирано връщането на взетия заем. Посредством този тип кредити, в един конкретен период се оказа, че в Щатите почти всеки средностатистически реднек може да замени изгнилата си каравана с прилично жилище, стига да може да напише с минимум правописни грешки заглавието си и да ипотекира придобития имот в полза на кредитора (банката). В условията на изострена конкуренция, банките приложиха целия си наличен арсенал от промоции, ниски такси, облекчени изисквания и умело прикрити в дребния шрифт плаващи лихви, за да привлекат максимален брой доверчиви шарани, довеждайки нивото на субстандартните ипотечни сделки до над 50% от всички сделки на пазара за недвижими имоти.

Дотук добре. Поне в този мащаб всичко изглежда като нормална функция на свободния пазар, но какъв всъщност е интересът на банките да дават високо-рискови кредити със съмнително обезпечение на куцо, кьораво и сакато, рискувайки да се затрупат с огромен брой пасиви? Всъщност уловката е, че риск за банките не съществува, а схемата е следната: Банките откриха, че голям брой (или както е прието да се казва на финансов жаргон – „пакет”) от тези високо-рискови ипотечни сделки формират ниско-рискови, разкрасени с възможно най-високия рейтинг ценни книжа, които пък се оказват манна небесна за борсовите инвеститори, защото поне на хартия гарантират високи доходи за много дълъг период от време. Иначе казано, банките пакетираха бъдещите си вземания от тези ипотечни кредити и ги пласираха на фондовия пазар като продукт с най-високата възможна сигурност. Различните видове инвеститори с готовност започнаха да изкупуват оценените с рейтинг ААА (най-високият възможен) облигации, като по този начин елиминираха риска за самите банки и ги стимулираха все по-лесно да предоставят кредити.



Забележете само каква розова картинка се получава. По този начин неплатежоспособният пролетариат доволен, защото се нанася с цялото си подсмърчащо домочадие в чисто нов хабитат; търговците на недвижими имоти доволни, защото лесните кредити реанимират пазара; строителните предприемачи доволни, тъй като търсенето (съответно и цените) стремглаво се увеличава; банките доволни, защото освен таксите покрай ипотечните си кредити успяват да капитализират веднага и дългосрочните си вземания с доста прилична печалба; накрая и инвеститорите са доволни, защото поне привидно получават това, което търсят, гарантирайки на своите вложители илюзията, че когато срокът на плаващите лихви изтече и ситно написаните клаузи удвоят лихвите на длъжниците, техните собствени доходи ще се запазят. Общо взето една взаимоподдържаща се идилия, в която всеки прехвърля риска на следващия по веригата, до момента, в който цикълът не се затвори и рискът не започне да се натрупва като пясъчна кула в двора на същия този неплатежоспособен пролетариат, защото до голяма степен самият той се оказва инвеститор, под формата на вложител в съответните пенсионни или инвестиционни фондове.

Сложно ли ви се струва? Всъщност не е чак толкова сложно, колкото абсурдно. Но чакайте, това не е краят. Тук започва криминалната част.

Не е трудно да се сети човек, че на Уолстрийт работят едни от най-умните типове в бизнеса, а едно от уменията, заради което тези хора са там, е способността им да предвиждат поведението на пазарите. Разбира се, порочният кръг, предизвикан от субстандартните ипотечни облигации, не остава скрит за дълго (ако изобщо е бил скрит за някого в бизнеса) и реакцията, която следва е повече от нелепа.

Вместо процесът да се постави под строга държавна регулация (каквито опити с основание са били правени), да се озапти или поне да се контролира предстоящата финансова лавина, отделните звена от финансовата верига започват тихомълком да залагат (шортване) срещу стабилността на имотния пазар. Те предвиждат неговия колапс в момента, в който собствениците спрат да плащат ипотеките си. На пръв поглед това е все едно в конно състезание между чистокръвни арабски жребци да заложиш милиони на дръгливото, късокрако пони, защото в учебниците с удебелен шрифт пише, че срещу имотния пазар никога не се залага. Но когато си се сдобил с информация, че чистокръвните жребци са предварително отровени и предстои да се сринат малко преди финала, в една гротескна каша от счупени крайници и неестествено изкривени вратове, то залагането в полза на най-малко вероятния победител вече изглежда напълно резонно, нали така?



Абсурдът достига потресаващи измерения, когато и самите инвестиционни банки започват да усещат затягането на примката. За тяхна зла участ огромна част от залозите срещу имотния пазар се случват точно в собствените им лъскави офиси. Това поставя под угроза платежоспособността им, в случай на колапс на имотния пазар. И вместо за пореден път да се възползват от шанса и да решат кардинално проблема, минимизирайки загубите както за себе си, така и за самото общество, борсовите мастити спекуланти избраха възможно най-лошото решение – продължиха да търгуват с токсичните субстандартни ипотечни облигации. Залъгваха клиентите си, че им продават първокласен продукт (нещо, което е било добре позната практика и в миналото), докато в същото време започнаха тихомълком да залагат срещу самия пазар, който управляват. Лобираха ожесточено и срещу въвеждането на все по-застрашаващата ги държавна регулация.

Осъзнавате ли измеренията на тази покъртително нагла финансова измама, чиято структура по нищо не се различава, от която и да е финансова пирамида? Разликата е една – в случая с ипотечните облигации, мащабът е коренно различен и измамникът не е някой надарен с фатален чар рецидивист, а сумарен образ от финансови институции, рейтингови агенции и държавна администрация, с повече от безупречна репутация. Не е трудно и да се обясни логиката, предизвикала натрупването на престъпно многото неадекватни решения. Все пак едно от нещата, на които историята ни е научила е, че неизчерпаемата алчност никога не може да бъде задоволена. А и ще се съгласите, че точно Уолстрийт е едно от местата, където алчността бива поощрявана и стимулирана, вместо контролирана.

Горното непретенциозно подобие на финансов анализ, всъщност е много небрежно плъзване по повърхността на причинно-следствената връзка, довела до трагичните за световната икономика събития от 2008 г. Уверявам ви, че субстандартните ипотечни облигации са просто инструментът, с който се отваря финансовата кутия на Пандора. Смея да твърдя, че катастрофата има далеч по-дълбоки корени, започващи още от времето на щедро ръсения със слава президент Рейгън. Тогава, с прякото участие на мениджмънта на едни от най-големите банки от Уолстрийт, е поставено началото на 30-годишния период на порочната финансова дерегулация. Тя позволява на финансовите корпорации да извършват безконтролно рискови инвестиции с парите на вложителите си (нещо, което до онзи момент е било категорично забранено). Съжалявам за привържениците на Милтън Фридмън, но поредицата от финансови кризи, завършила с тази от 2008-ма доказват, че в някои сфери принципите на свободния пазар не само, че не работят в полза на обществото, ами директно водят до разпад на системата и морален упадък сред операторите й.


Филмът


Но нека след тази досадна и определено депресираща част се върнем отново към филма. Както сами виждате, тематиката е изключително специфична и без предварителна подготовка не е трудно човек да се изгуби в плетеницата от излишно усложнената финансова терминология. Преди „Големият залог” два (по-сериозни) филма са се заигравали с измеренията на финансовия катаклизъм от 2008 г. Документалният „Вътрешна афера”, който предоставя по-задълбочен, почти професионален поглед върху причините и последствията, печели Оскар през 2010-та, а година по-късно телевизионният „Твърде голям, за да фалира” се надпреварва за Глобусите в цели три категории. Самият Скорсезе през 2013-та косвено утъпква жанровата пътека с „Вълкътот Уолстрийт“ и макар филмът му да поставя акцентите си върху съвсем различна плоскост, фурорът, който филмът предизвика, красноречиво доказа потенциала на жанра.

Усетили накъде духа вятърът, Paramount закупуват правата на книгата „Големият залог”, дело на бившия борсов спекулант от Уолстрийт и настоящ финансов журналист Майкъл Луис. Като човек отдаден на детайлите, Луис използва много умело познанията си във финансовата сфера и в много увлекателен стил документира събитията предхождащи самата криза. Книгата на Луис трудно може да бъде определена жанрово, тъй като представлява много интересно композиран микс от публицистика и художествена интерпретация.По този начин авторът си позволява да бъде достатъчно обстоятелствен фактологически и в същото време да не губи интереса на читателите си. Paramount прекрасно осъзнават, че проектът е много деликатен и в типичен корпоративен стил, решават да минимизират риска като прехвърлят не само продуцирането, но и финансирането към Брад Пит и неговата „Plan B Entertainment“.

Това е първото от поредицата добри решения, които ще избродират успеха на „Големият залог”, защото подобно на други свои продуцентски проекти, актьорът е доказал, че в това си професионално поприще много трудно допуска грешки. Задачата пред Пит е нестандартна и той логично решава да приложи нестандартен подход. За да префасонира книгата в лесно достъпна за зрителите история, той наема сценариста Чарлс Рандолф („Любовта е опиат”). А режисурата поверява на доказалия се кретен Адам МакКей, познат най-вече като биограф на супер дебила Рон Бъргънди. От Paramount сигурно са изтръпнали, когато са разбрали за този смел избор, но това е залог, който носи повече печалби от всичко друго свързано с „Големият залог”.




Рандолф и МакКей инстинктивно (и напълно логично) усещат, че трябва по някакъв начин да разведрят сухата финансова материя, затова и адаптират книгата на Луис, като зареждат сценария с дозирано количество от свежия си хумор. Двамата филмови творци извършват истински подвиг в стремежа си да омекотят челния сблъсък на незапознатите с финансовата терминология, добавяйки и някои от характерните за Мартин Скорсезе елементи.Отново с цел по-лесна асимилация на концентрирано количество информация от страна на зрителя.

Под вещия мониторинг на Пит, сценарият е готов, режисьорът е осигурен и единственото, което остава е ролите да бъдат подправени с качествен пълнеж. Като човек, който самофинансира проекта си, продуцентът е наясно, че трябва много умно да планира бюджета си, да не позволява преразход и в същото време да осигури достатъчно големи актьорски имена, които освен да изнесат филма на плещите си, едновременно с това да работят и на чисто маркетингово ниво с имената си. Специфичното в адаптирания сценарий на Рандолф и МакКей е, че човек трудно може да изведе на преден план някой основен образ. Повечето от героите имат малко екранно време, но сценарият умело им позволява плавно да си прехвърлят отговорността в пресъздаването на действието и подреждането на финансовия пъзел. Затова и решението на Пит да достави сравнително големи имена в прилично малки, но важни за сценария роли, отново удря в десятката. Крисчън Бейл, Райън Гослинг, Стив Карел, Мариса Томей и самият Брад Пит са звездното ядро, около което се гради действието. Компания им правят един куп не дотам известни, но за сметка на това що-годе познати физиономии. Ключовата дума тук е баланс и предвид удачното разпределение на ролите, няма никакво място за критика.

Буквално още с първите кадри на филма се усеща вдъхновението, което авторите съвсем неприкрито са почерпили от Скорсезе. Въпреки, че на доста места открих пресилени критики по отношение на този вид заимстване, аз лично смятам, че подходът не само работи, но е и задължителен за подобен род филми. В крайна сметка няма нищо срамно да използваш една доказала се във времето формула и да я пригодиш в името на изкуството, още повече, че по този начин отдаваш и своеобразен реверанс към един от живите класици на седмото изкуство.




Накъсаният, изключително впечатляващ монтаж, редуващ статични и на пръв поглед произволни кадри с такива, заснети от френетично подвижна камера; откровено колебливият фокус, внушаващ илюзията за движение, дори когато се налага използването на неподвижна камера; разказвачът Гослинг, услужливо въвеждащ зрителя в предисторията с небрежен, напълно непретенциозен стил; изобщо, всичко в първите няколко минути, задава темпото и реториката, с които ще борави филмът по-нататък. И ако до този момент някой си е мислил, че с „Големият залог” му предстои отегчителна, двучасова лекция по финансов (без)контрол, ще остане повече от приятно изненадан.

По-горе споменах колко добро е решението на Пит да се довери на Рандолф и МакКей при адаптирането на сценария и съм убеден, че в течение на филма всеки би се съгласил с мен. Напук на скромната им филмография, тези двамата са свършили гениална работа. Дано обърнете внимание на това колко силни са диалогът и сценографията. Смея да твърдя, че в „Големият залог” няма нито една излишна дума, монолог, диалог или сцена. Колкото и виден да е стремежът на авторите, да изкривят тъжната реалност през призмата на сатирата, си личи, че всяко едно действие е подчинено на мисията или да разяснява на достъпен език финансовата главоблъсканица, или да допълва характерите на героите си. Дори в повечето случаи прави това едновременно.

Ще си позволя да дам един пример. В книгата на Майкъл Луис е включена цяла глава, която се занимава с причината за некомуникативното поведение на асоциалния борсов корифей д-р Майкъл Бъри, изигран с патологична вещина от Крисчън Бейл. Загубата на око в неговите невръстни години, (очевадната) психическа травма, която нанасят върху един тийнейджър неговите лишени от съпричастност връстници и постепенното развитие на един юношески комплекс, в необичайна за обществото форма на поведение като възрастен. Идеята ми е, че книгата е формат, който позволява достатъчно подробно обяснение и навлизане в детайлите, така че читателят без никакви проблеми да изгради в представите си психологическия профил на героя, спечелил вниманието му. Във филмовия вариант на „Големият залог” обаче няма време за подобно изграждане на дълбочина, тъй като акцентът не пада върху героите, а върху точно определени действия от тяхното работно ежедневие и най-вече върху подреждането на пъзела, който техните действия предизвикват.




И въпреки, че Рандолф и МакКей разполагат с ужасно много ограничения, предвид широкия спектър на информация, която трябва да канализират, те успяват да намерят начин да пресъздадат характерите на своите централни персонажи, смея да твърдя далеч по-колоритно и елегантно от начина, по който се справиха колегите им в далеч по-претенциозния „Спотлайт”.

Сцената с интервюто за работа в самото начало на филма, провеждано от Крисчън Бейл под формата на монолог, е прекрасен пример за това как в рамките на само няколко минути един талантлив сценарист може абсолютно ненатрапчиво да затрупа зрителя с полезна информация.

Замислете се, каква всъщност е целта на тази сцена? Ясно е, че на първо място се цели запознанството на зрителя с един от основните персонажи. Още с първите кадри Майкъл Бъри чисто визуално е представен като антипод на стереотипа с неговия контрастиращ на фона на офиса плажен аутфит, неподчинена на гравитацията прическа и блуждаещ стъклен поглед. В хода на кратката му и непоследователна изповед, чрез няколко флашбека, разбираме причината за стъкления му поглед; заформящото се у него подозрение към принципите, с които работи фондовият пазар; склонността му към самоизолация. И не на последно място – неспособността му да комуникира вербално със себеподобните си, натъртено по великолепен начин с нелепото „хубава прическа, сам ли се подстригваш”. Най-забавното нещо в случая е, че монологът всъщност е част от провеждано от Бъри интервю за работа.

Същата повествователна структура е видима и при по-нататъшните въвеждания на основните герои, като при всеки един е наблегнато върху специфична особеност на характера. Това не позволява на персонажите да се превърнат в безплътни сенки, жертви на основната тема на филма. Изключително находчива работа и на двамата сценаристи в това отношение. Радвам се, че комплиментите за тях не свършват дотук.




Както стана ясно вече, основната мисия на филма е да даде достатъчно просто обяснение на въпроса какво точно се случи през 2008 г. Стараейки се да бъдат максимално изчерпателни, авторите непрекъснато се движат на ръба, жонглирайки с хумор, ирония и сложна терминология. Личи си, че диагностицираният кретен МакКей се е чувствал напълно в свои води на снимачната площадка на „Големият залог” и съм готов съм да заложа бъбрек, че най-големият проблем пред Брад Пит е бил свързан със задачата да озапти просташката креативност на своя режисьор. В крайна сметка, на колко хора би им хрумнало да включат във филм за финансов апокалипсис графична визуализация на тестис и накисната във вана Марго Роби, обясняваща нещо, което при тази гледка така или иначе много малко хора ще чуят. Но както и да е, лекият стил в началото на филма изпълнява своята основна функция – да прикове вниманието на зрителите. С течение на времето, МакКей и компания постепенно редуцират контраста на изразните си средства. И ако в първата си половина филмът е приличал по-скоро на ведър музикален видеоклип, то останалатачаст, занимаваща се вече със същината на проблема, е оцветена в далеч по-мрачен нюанс. Камерата продължава да е също толкова динамична, но вече не следи чудатостите на героите, колкото реакциите им от откритията, които правят. Преходът е толкова плавен и умело дирижиран, че практически остава незабелязан на първо гледане.

Не съм сигурен, че бих могъл жанрово да определя „Големият залог”. Предполагам всеки би сегментирал филма към класическите финансови трилъри и донякъде това би намерило солидна доза логика, но лично аз не бих бил толкова категоричен. По мое мнение в „Големият залог” има сериозно преплитане на стилове и жанрове. Ако се опитаме да игнорираме пародийния акцент, чисто структурно, филмът до голяма степен наподобява„Spotlight”. И в двата случая имаме екипно разследване, анализиране на улики, локализиране на непристойно деяние и заключителна част, която обобщава изхождащите от разследването последици. Но погледнат в перспектива, творението на триото Пит, Рандолф & МакКей сякаш е по-близко до класическия disaster moviе. Забележете само: имаме неуморно задаващия се световен (финансов) катаклизъм, имаме и чудатите чешити, които независимо един от друг предусещат задаващата се катастрофа. На лице са техните опити да бъдат минимизирани щетите. Разполагаме и с поетапно разрушаващата се инфраструктура (в случая институции, с почти вековна история). Срещаме ималката бройка оцелели, измъкнали се като на магия с пълни джобове от финансовия катаклизъм. Единственото, което липсва в „Големият Залог”, са зрелищните взривове ала Роланд Емерих и Майкъл Бей, но МакКей и компания са се погрижили те да се случват не на екрана, а в главата на зрителя. Но това, разбира се, си е моя, чисто субективна интерпретация, затова и няма да настоявам за консенсус по въпроса.




Споменах вече, че в актьорски план филмът е безупречен. Единствено не съм сигурен кой, измежду Крисчън Бейл и Стив Каръл, прави по-феноменална роля. Въпреки, че Бейл ми е особена слабост от поне десетилетие, ако трябва да избирам, с лек превес все пак ще отдам предпочитанията си към Стив Карел, тъй като човекът заслужава най-после да излезе от идиотския стереотип, който му е наложен от Холивуд. Демонстрираната емоционална палитра от страна на Керъл наистина заслужава специално внимание, защото поне за мен е доста по-сложна за изпълнение, в сравнение с по-семплата откъм диапазон роля на Бейл.Но и тук ще оставя всеки сам да прецени според собствените си предпочитания.

В обобщение трябва кажа, че спрямо целите, които си поставя, „Големият залог” напълно безусловно може да бъде категоризиран като перфектния филм. Теоретично е невъзможно с недокументална стилистика по по-удачен начин да бъде представена толкова скучна и многопластова в естеството си материя. Като това ни най-малко не трябва да вреди или дебалансира крайния продукт. Ироничното е, че този кинематографичен диамант бе шлифован до съвършенство не от някой заслужил холивудски занаятчия, а от абсолютния дебютант в сериозното кино – тоталният зевзек Адам МакКей, което прави постижението му още по-впечатляващо.

„Алчността е, как да се изразя, хубаво нещо. Алчността е нещо добро, нещо което работи. Алчността пречиства, влиза в дълбините и улавя същността на еволюционния дух.”

Тази романтична сентенция, изречена от ултимативния финансов спекулант Гордън Геко, е забележителна по няколко параграфа едновременно. Първо, защото колкото и да е тъжно, може би е вярна, поне от гледна точка на човешката еволюция. Второ – по прекрасен начин илюстрира основния наратив и философията на цялата финансово-корпоративна индустрия. И трето – носи едно неприятно усещане за предопределеност, предвид това, че колкото и да се е развил моралът ни през вековете, константата „алчност” си остава все така могъща и непроменена. Затова независимо дали вече сте успели да се насладите на „Големият залог”, без значение дали сте успели да вникнете в детайлите още при първото му гледане, много е важно филмът да бъде гледан отново и отново. Мисията му е не толкова да забавлява, колкото да напомня това, което хората често имат склонността да забравят. Да напомня, че пороците са съставна част на всяка една изградена от човека система. И независимо дали политико-икономическата идеология, която управлява тази система, ще се нарича комунизъм, социализъм, капитализъм или демократичен неолиберализъм, без съответния контрол, диагностициране и предписване на адекватно лечение, резултатът неминуемо ще се трансформира в не особено приятния регресивен неопарадебилизъм.

СНОУДЪН / SNOWDEN




Според Уикипедия разобличителят е човек, който разобличава и съобщава за предполагаема незаконна, неетична дейност или нередност в правителствена, обществена или частна организация. Цитатът в портала продължава с информация по какви критерии могат да бъдат квалифицирани разобличителите, какви мерки се предлагат в тяхна защита и прочие галещи ухото за всеки любител на „Минута е много“ дитирамби, които обаче няма да споменавам, защото не са особено важни в случая.

Дотук добре, откъм морално естество определението за разобличител си изглежда напълно логично. Дори нещо повече. Законите в цивилизованите държави казват, че ако човек знае, че ще се извърши, върши се или пък вече е извършена незаконна дейност от друго лице, но въпреки това не информира органите на властта, то неговото деяние се приема за форма на съучастничество и директно си попада под ударите на закона. Тоест, човек остава с впечатлението, че разобличаването на всяка една нередност далеч не е право, ами направо си е задължение на всеки образцов гражданин и че е в реда на нещата след извършването на това обществено полезно деяние (а.к.а. разобличаване), човечецът с право да бъде поощрен с орден, повишение или ако наистина е свършил страхотна работа – със секс. Както казва един мой много скъп приятел – „всичко е ясно, правиме го“!



Какво се случва обаче, когато предполагаемата незаконна (или неетична) дейност се извършва не от обществени или частни организации, а от самата държава в лицето на нейните разнообразни, надарени с почти неограничена власт органи? Ами логиката казва, че не би трябвало да има никаква разлика, защото нали уж пред закона всички са равни и някак си не върви държавата (в лицето на нейното правителство) да е по-равна от своите граждани. Обаче тук се получава следният парадоксален казус – по какъв точно начин съвестният гражданин да информира държавата за извършено от самата нея престъпление и може ли с чиста съвест да очаква адекватна реакция и вземане на съответните мерки от нея? В смисъл, това е като да видите крадец и да нямате друг избор, освен да отидете при него, да го потупате по рамото и да му заявите с поучителен тон – „пич, това не е хубаво, ‘айде сега върни нещата по местата им и отиди да се самонакажеш“. Готов съм да си заложа амортизирания черен дроб, че в нашата паралелна реалност хванатият на местопрестъплението няма да наведе засрамено глава, ами директно ще ви погне с недотам дружелюбни намерения.

Ето това е моралният казус, пред който се изправят съвременните кандидат-разобличители. Да се превърнат ли в съучастници в престъпление или да съхранят морала си, рискувайки собственото си благополучие и жизнен статус. Да помогнат ли на престъпника с бяла якичка или да направят престъплението му обществено достояние. Много тежък, направо фундаментален избор, при който категоричното до преди малко „всичко е ясно, правиме го“ (де)еволюира в поредица от въпросителни.



Три години изминаха откакто разобличителят Едуард Сноудън направи своя тежък избор и превърна една конспиративна теория в реалност, предоставяйки на широката публика своите знаменити документи, уличаващи американската Агенция за Национална Сигурност (АНС) в системна и шокираща по мащабите си злоупотреба със специални разузнавателни средства. За тези три години цели армии от длъжностни лица, журналисти, лобисти и експерти се сблъскаха и продължават да се сблъскват в свирепа битка за общественото мнение, неистово опитвайки се взаимно да неутрализират доводите си, а името на Сноудън се превърна в нарицателно едновременно и за предател, и за герой.

Лично аз не съм сигурен дали Сноудън е герой, твърде скептичен съм относно същността на мотивацията му, но съм абсолютно категоричен, че независимо от моите мъгляви и с нищо неподкрепени подозрения, деянието му носи изключително висока степен на обществена полза, а това предопределя и мнението ми относно това дали е предател или не. В крайна сметка като своеобразен морален барометър, разкритията на Сноудън донесоха на „Гардиън“ и „Вашингтон Пост“ най-престижната награда в областта на журналистиката – „Пулицър“, „Оскар“ на Лора Пойтрас за документалката й „Citizenfour“ и колкото и да се напъват критиците на Сноудън в опитите си да изкривят моралната си рамка, аргументите им увисват със страшна сила поставени редом до мащабите, с които са били потъпквани законите от щатската правителствена администрация.



Животът от време на време все пак предоставя шанс на логиката да тържествува и ако има нещо сигурно на този свят, то е че при такава богата на компромати и противоречия история, рано или късно отнякъде неминуемо ще изникне името на Оливър Стоун. Яростно критикуван от едни и упорито защитаван от други, Стоун през последните години се изгуби в джунглата на радикализираните си политически възгледи, а от това за съжаление пострада най-вече репутацията му на гениален кинодеец, защото ще се съгласите с мен, че човекът, носител на 3 „Оскар“-а, запечатал името си в историята на киното с такива забележителни заглавия като „Взвод“, „Роден на 4-ти Юли“, „JFK“, „Уолстрийт“ и „Родени убийци“, трудно може да бъде описан с друг епитет. Много хора свързват прогресивно намаляващото качество в творбите на Стоун с регресивното влияние на алкохола и любовта на режисьора към опиатите, а някои дори обвиняват и старческата деменция като една от основните причини за творческия му упадък, но за мен истината е по-различна.

Стоун винаги е бил прекалено чувствителен на тема политика – и двете му трилогии, посветени на войната във Виетнам („Взвод“, „Роден на 4-ти Юли“ и „Между небето и земята“) и на американските президенти („JFK“, „Никсън“ и „W.“) са пряко доказателство за неговите страсти. С годините Стоун плавно се трансформира от критичен към войната във Виетнам ветеран, в яростен опонент на американската външна политика, изгубил се някъде на границата между конспирацията и реалността, а това до голяма степен сякаш предопредели и резкият му творческия срив. През последните 15 години Оливър Стоун е режисирал и продуцирал три пъти повече свързани с политиката документални филми, отколкото каквото и да е друго. Критиката му е гневна, но и прекалено субективна, на повечето места справедлива, но и често прекалено едностранчива, постепенно балансът в творчеството му бе изгубен, а с него (поне на пръв поглед) сякаш и талантът му и с огромно съжаление трябва да призная, че един от най-любимите ми режисьори трайно се превърна в бледа сянка на самия себе си.



Екранизацията на историята на Едуард Сноудън ми даде надежди, че след дълго отсъствие Стоун най-после ще съумее да съчетае двете си страсти в едно и да върне качеството в неговия поизпразнен откъм достойнства репертоар. Общественият интерес беше налице, публичното осветляване на правителствените престъпни практики, човекът в изгнание, дръзнал да се противопостави на тромавата, но неограничена откъм влияние държавна машина и моралният казус, позволяващ почти неограничено поле за интерпретация. На теория всичко предизвестяваше бляскавото завръщане на Оливър Стоун в голямото кино и аз лично не виждах къде може да сбърка този път. Е, с огромно съжаление трябва да призная, че Стоун и този път сбърка, при това доста сериозно, но нека едно по едно…

Откриващата сцена във филма на Оливър Стоун намира Едуард Сноудън (Джоузеф Гордън Левит) в същата хотелска стая в Хонг-Конг, където се развиваше почти цялото действие в „Citizenfour“, в компанията на авторката на наградената с „Оскар“ документалка Лора Пойтрас (Мелиса Лио), разследващият журналист Глен Грийнуолд (Закари Куинто) и неговият колега от „Гардиън“ Юън МакАскил (Том Уилкинсън). По време на интервюто, което журналистите взимат от разобличителя, спомените на Сноудън се визуализират пред очите на зрителите посредством поредица от продължителни флашбеци, разкриващи различни ключови етапи от живота му. Почти трагикомичният период на Сноудън в армията, запознанството му с неговата бъдеща изгора (Шайлин Уудли) и последващото кандидатстване за работа в щатските служби за разузнаване, осъществено под зоркия поглед на неговия ментор (Рийс Ифанс), завършват първоначалния образ на наивния, консервативен идеалист, решил да обрече живота си в служба на страната си, докато останалите, хронологично представени времеви отрязъци, поне на идея трябваше да завършат метаморфозата му от безгласен нарушител в оглушителен защитник на човешките права. Нищо изненадващо от страна на Стоун при избора на повествователната структура, още повече, че и конкретният подход многократно е доказвал своята практичност при пресъздаването на подобни истории, така че осъзнавам колко пресилено би било още от тук да обвиня Стоун в стереотипност и липса на креативност, но все пак на база крайният резултат, отчитам това като своеобразен минус.



Всъщност проблемите на „Сноудън“ са няколко и тъжното е, че всеки един от тези проблеми би бил достатъчно сериозно основание за критика сам по себе си, а поради някакви неведоми причини, в противоречие на всякаква логика, Стоун е допуснал недопустимото им миксиране.

На първо място трябва да се отчете семплата динамика, която истинската история на Едуард Сноудън предоставя. Разбира се, никой не очаква от Стоун да копира Майкъл Ман и близките до научната фантастика подвизи на Крис Хемсуърт като хакера-културист в „Blackhat“, но ретроспекцията на живота на един неугледен компютърен специалист и професионалната му миграция от бюро на бюро не е най-предразполагащата откъм забавление гледка, а за съжаление Стоун не взима никакви мерки да предотврати скуката. Много хора с основание биха атакували критиката ми с аргумента, че все пак историята във филма следва реалните събития от живота на Сноудън и режисьорът със сигурност не е разполагал с широки възможности да развихри фантазията си, но нека си припомним какво направи Стоун с идентичен откъм динамика материал в „JFK“ и да отчетем факта, че все пак това е човекът, отговорен за сценариите на такива шедьоври като „Среднощен Експрес“ и „Белязания“. Каквито и оправдания да се търсят, не мисля, че трябва да има каквото и да е извинение за филм, в който ритъмът зацикля още на първа скорост и не променя ни най-малко своето монотонно темпо, а най-динамичната сцена е едно подхвърляне на кубче на Рубик. Съжалявам, но това е Оливър Стоун, а не Димитър Митовски, така че колкото и да го обичам този човек, скуката във филм, чиято основна цел е да вдъхновява е повече от непростима.

Но … ако всичко друго беше наред, човек с лекота можеше да преглътне липсата на динамика и напрежение, че дори и в определени случаи това можеше да бъде възприето за ефект, вместо като дефект. И това наистина можеше да проработи, ако вместо една студена хронология на събитията, акцентът във филма беше поставен върху това, което най-много държах да видя – споменатия от мен в увода морален казус. Точно това според мен трябваше да бъде основата на филма, емоционалното ядро, около което се изгражда образа на Сноудън, неговата защитна пледоария в отговор на тези, които безмилостно му поставят етикета „предател“ и не разбират същността на деянието и моралната стойност на мотивите му. Толкова много психология, колебания, угризения и допълнителна дълбочина можеше да предостави образа на Сноудън във филма, че недоумявам как Стоун е допуснал подобен чудовищен пропуск, защото в нито един момент във филма не прозира катарзиса, пред който се изправя реалният герой. В нито един момент не се усеща дори и намек за някакви вътрешни терзания или планиране на бъдещи ходове. Разбира се, имаше ги тези ключови моменти, в които бъдещият разобличител се сблъсква с циничната действителност на длъжностната си характеристика като сътрудник в ЦРУ и АНС, но липсваше целият процес, в който Сноудън се бори сам със себе си, търсейки измеренията на собственото си разбиране за патриотизъм и морал.



Дори нещо повече. Във филма беше вмъкната една прекрасна като потенциал сцена, в която Сноудън подхвърля на своята екранна изгора за възможностите на програмата за шпиониране, за която работи, и среща нейното искрено неразбиране по отношение на опасностите от това брутално навлизане в личното пространство, което се явява и огледално отражение на повърхностното отношение и незаинтересоваността на огромна част от критиците на разобличителя в реалния живот. Сцената наистина представляваше отлична възможност да бъде възпроизведен диалогът, сблъскващ двете различни гледни точки и разбиващ на съставни части нелепата риторика „нямам какво да крия, така че защо трябва да ми пука дали ме следят или не“, но за моя изненада Стоун така и не се възползва от възможността, като дори не остави на протагониста си да довърши една от най-знаменитите си, превърнали се във своеобразен символ фрази: „Твърдението, че не те е грижа за правото ти на неприкосновеност на личния живот, защото нямаш какво да криеш, не се различава от това да кажеш, че не ти пука за свободата на словото, защото няма какво да кажеш“.

През цялото си времетраене филмът следва тази по-скоро инертна посока, представяща героя на Сноудън в една умерено положителна светлина, избягващ възможността да сблъска челно двете гледни точки, така че да предостави на зрителя правото сам да прецени на чия страна да позиционира симпатиите си. Сякаш Оливър Стоун прекалено силно се е боял да не прекали с накланянето на везните и старателно се е постарал да цензурира собствените си възгледи, което буквално е лишило филма му от заряд и вдъхновение. Затова и по мое мнение, резултатът е един сив, скучен и крайно невзрачен филм, който забравяте още с отлепянето на задните си части от седалките в киносалона.



След всички тези критики, трябва да отбележа все пак и положителните страни на филма и предполагам, че за никого не е изненадващо, че това е актьорският състав. Поне в това отношение Стоун поддържа нивото си от едно време, защото независимо от страдащата му през това хилядолетие репутация, той винаги е успявал да се заобиколи с качество, що се отнася до изпълнителите. Още от трейлърите си личеше, че Джоузеф Гордън Левит е перфектният избор за ролята на Сноудън и той по възможно най-убедителния начин доказва това и в самия филм. Извън доста приличната игра на Шайлин Уудли, влязла в ролята на неочаквано засуканата приятелка на Сноудън, останалите поддържащи роли не предлагат нещо изключително като изпълнение, просто защото повечето имат пренебрежително малко екранно време, но дори и само с присъствието си повишават класата на този семпъл откъм достойнства филм.

Разбира се, осъзнавам, че моята гледна точка е изкривена през призмата на личните ми убеждения и високите очаквания, които си бях създал, заради желанието си точно този филм да отбележи завръщането на Оливър Стоун, затова и допускам наличието на известен, че дори и сериозен субективизъм в доводите ми. Допускам, че зрителите с по-занижени (или направо с никакви) очаквания може да открият различния акцент във филма, прокарващ желанието на Стоун да се разграничи от мотивацията на героя си в опит да представи чисто човешката страна на разобличителя, но аз лично не одобрявам този подход. Светът няма нужда от банални, а от разтърсващи истории, такива, които да търсят вдъхновението, вместо отегчението.



Ще завърша с няколко изречения за самия Сноудън и по-точно с цитат от книгата на журналиста Глен Грийнуолд „Няма къде да се скриеш“, които доста красноречиво обобщават значимостта на това, което Едуард Сноудън извърши и което Оливър Стоун не успя да пресъздаде с достатъчно отчетлив колорит във филма си: „Осмелявайки се да хвърли публична светлина върху потресаващите способности за шпиониране на АНС, с разкритията си Сноудън показа, че сме застанали на исторически кръстопът. Дали цифровата епоха ще ни донесе освобождаването на личността и политическите свободи, които интернет има уникалната способност да отприщва? Или ще доведе до система на вездесъщо следене и контрол, които надминават мечтите дори и на най-големите тирани от миналото? Точно в този момент е възможно да поемем и в едната посока, и в другата. А коя от тях ще изберем – това се определя единствено от собствените ни действия.“

Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество, не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести; съдебни постановления се издават единствено при наличие на основателни подозрения, подкрепени от клетва или декларация.
Четвърта поправка от Конституцията на САЩ

ВОЙНА НА ДРОНОВЕ / EYE IN THE SKY




Подходих към „Война на дронове“ силно раздвоен. От една страна, трейлърът ми се стори безкрайно плосък и повърхностен, а загатнатите в него морални дилеми по никакъв начин не успяха сериозно да заинтригуват скъпоценния ми интерес. От друга страна, прочетох някои доста ласкави отзиви за филма, а и световната политика, чието естествено разклонение в момента се явява именно борбата срещу тероризма, ми е гъдел от доста време и реших да задоволя нездравото си любопитство, подхранено допълнително и от все по-острата обществена реакция срещу използването на безпилотните самолети и неизменно съпътстващите ги косвени жертви.

Ако сте гледали трейлъра, то историята няма как да ви изненада. Трима от най-издирваните терористи в Източна Африка си организират среща в малка селска колиба някъде из дебрите на Кения. Правителствата на Великобритания, САЩ и Кения са замесени в проследяването на групата мъже и жени (в чиито редици се подвизават двама британски граждани и един американец), чиято крайна цел е разпространението на ислямистката чума като форма на управление, първо в локален, а след това и в световен мащаб. Мултиконтиненталната военна операция се осъществява основно под британско командване в лицето на полковник Катрин Пауъл (Хелън Мирън), която пък от своя страна чинно се отчита на прекия си началник – генерал Франк Бенсън (Алън Рикман).


Под вещото командване на полковник Пауъл, освен кенийските полеви агенти, са и удобно базираните в пустошта на Средния Запад оператори на безпилотни самолети – пилотът Стив Уотс (Аарън Пол) и току-що назначената му асистентка Кари Гершон (Фийби Фокс). Замислена първоначално с приоритет залавяне, операцията бързо се трансформира в акция по ликвидиране, когато с помощта на специални разузнавателни средства, антитерористичният екип открива експлозиви в „чичо Томовата колиба“, грижливо подготвени за предстоящи самоубийствени атентати. С типичната за военните безкомпромисна решителност, героинята на Хелън Мирън нарежда ракетен обстрел срещу терористичната обител, но изненадващата поява на едно момиченце в обсега на прогнозираните разрушения внася смут сред цивилните длъжностни лица и предизвиква тромава преоценка на ситуацията.


Дотук действието напълно следва съдържанието на трейлъра и спазва (с малки изключения) известен приемлив реализъм. Оттук насетне обаче филмът изненадващо (поне за мен) зацикля и поема в посока, в която рязко губи своята достоверност. За да обясня какво точно имам предвид, ще е нужно да се домогна до помощта на спойлерите, така че тези, които не искат да си губят удоволствието от филма, ще трябва да направят тежък избор и евентуално да загубят удоволствието си от ревюто, защото действително смятам за разкрия част от сюжета.


Цялата операцията по залавянето/ликвидирането на терористите във филма е представена изключително наивно. Ролята на военните е ограничена единствено до степен на изпълнители, а правомощията им да взимат моментални решения в зависимост от ситуацията са практически елиминирани от сериозен брой юридически съветници и високо поставени в йерархията представители на властта. Взетото от полковник Пауъл (Хелън Мирън) решение да се атакуват терористите, въпреки риска за влязлото в обсега на разрушенията момиченце, среща яростното възражение от страна на наблюдателите, което води до един абсурден (и дори пародиен) дебат, в който никой от замесените в операцията цивилни не се наема да поеме отговорност и да се нагърби с решение. Отговорността започва да се препредава нагоре по властовата спирала по един абсурдно комичен начин, като се стига до позиционирания на тоалетна чиния някъде в Азия британски външен министър да нарежда въпросът да бъде отнесен до премиера, който пък прехвърля топката на държавния секретар на Щатите.



Предполагам идеята на цялата тази въртележка от конферентни разговори е да постави акцента върху тежките избори, които са принудени да взимат хората с власт и значението на човешкия живот, поставен под заплахата да се превърне в косвена жертва на кървавата война срещу тероризма, но всъщност предизвиква единствено учестена канонада от facepalm-ове. В реалността политиците приоритетно избягват да бъдат замесвани в подобни „рутинни“ операции, защото това ги натоварва с допълнителна персонална отговорност и прави кариерата им излишно уязвима. А и колкото и цинично да звучи, на косвените жертви далеч не се отдава чак толкова голямо значение, особено пък на Черния континент и в Близкия Изток … но за това малко по-нататък.


Няма да сбъркам, ако кажа, че „Война на дронове“ притежава доста от характеристиките на типичния камерен филм. Извън прилично заснетите сцени в Найроби, действието в почти целия филм се развива в пренебрежително малко на брой, ограничени пространства. Това в никакъв случай не трябва да служи като категоричен минус, но когато се добавят и познатите предимно от малкия екран физиономии на Аарън Пол („Breaking Bad”) и Йън Глен („Игра на тронове”), поне на мен този подход ми приравни мащаба на продукцията на ниво телевизия.


Големите имена на Алън Рикман и Хелън Мирън по никакъв начин не допринесоха към повишаване на качеството и то не защото самите им образи не притежават каквото и да е поле за развитие, а защото не представляваха нищо различно от най-елементарното клише в жанра. Последната роля на огромния Рикман служи основно като свръзка на попържащата в нетърпението си Хелън Мирън и се ограничи главно с демонстриране на полускритото си отегчение от колебливостта на цивилните костюмари. За съжаление, потенциалът, с който разполагат тези актьорски величия, се оказва напълно провален и през целия филм имах чувството, че се раздават някак по инерция. Не се осъществи и така очакваният от мен морален дебат, защото извън две-три реплики на някаква лелка, която така и не запомних в качеството си на каква се подвизаваше в наблюдателната зала, опозицията на военните така и не произведе адекватен аргумент защо трябва да бъде рискуван живота на N на брой невинни, заради една-единствена косвена жертва. Връх на цялата неадекватност се оказа ролята на изпълнявания от Аарън Пол пилот на безпилотния самолет, който напук на цялата военна доктрина си позволи да оспори заповед от по-висшестоящ офицер и да даде воля на чувствата си в критичен за мисията момент.



Прекрасно разбирам идеята на режисьора Гавин Худ да освети до известна степен процесите, които бележат вземането на решенията във войната срещу терористичните организации и да засегне някои морални въпроси, свързани с използването на безпилотните самолети като средство за унищожение. Но по мое мнение резултатът е повече от плачевен, защото „Война на дронове“ не успява дори да се плъзне по същината на проблема и реалните измерения на политическия деморализъм и лицемерие. Филмът дори успява да вмени измамното усещане, че някой, някъде, води истинска битка за всяка една евентуална косвена жертва, което много сериозно се разминава с тъжната действителност.


Ако Гавин Худ толкова силно искаше да предизвика дискусии по темите, то можеше да не се обляга на този удобно филтриран политкоректен сценарий, а да скочи директно в дълбоките води, като екранизира натуралистично някоя от стотиците реални операции с безпилотни самолети, чиито фатални истории по някакъв начин са успели да станат част от общественото достояние. Като например тази нашумяла акция, проведена през 2011-та на границата на Пакистан, в която 40 души, тръгнали на традиционния си племенен събор, намират смъртта си само защото са си позволили да бъдат припознати с талибани от „орловото око“ на патрулиращия в региона безпилотен дрон. Или пък друга подобна операция, проведена в Йемен през 2013-та, в която булка и 15 сватбари биват фатално „поздравени“ за светлия си празник с крилата антитерористична ракета.


По официалните данни на ООН, само в Пакистан от безпилотни самолети смъртта си са намерили над 4000 души, от които близо 1000 цивилни и над 200 деца, а според други по-независими (и по-достоверни според мен) източници на всеки загинал терорист се падат близо 10 косвени жертви. И това само в Пакистан, без да задълбавам в кървавата статистика от Либия, Ирак, Йемен, Сомалия, Афганистан и прочие страни от Третия свят, в които ежедневно загиват хора. Самият американски президент буквално преди броени дни призна, „че в миналото е имало основателна критика, че правовата архитектура около ударите на безпилотните самолети и другите кинетични удари не е била детайлизирана до необходимата степен, и няма съмнения в това, че са загивали мирни граждани, които не е трябвало да бъдат убивани”. За съжаление, тези цифри са просто върхът на айсберга, който бележи порочната практика на само един от елементите на войната.



Съжалявам, че съм толкова критичен, но не мога с лека ръка да приема, че в аристократичните коридори на „Даунинг Стрийт“ или в удобните кресла на Пентагона и офисите в Ленгли някого действително го е грижа за евентуалната косвена смърт на едно кенийско дете. Иска ми се, но не мога да приема, че този риск би бил приет с нещо повече от безгрижно свиване на раменете от западните професори по лицемерие. Милиони загинаха през последните две десетилетия във военните конфликти в Африка и Близкия Изток и който каквито и оправдания да се опитва да ми извади, че войните се водят за справедлива кауза и изискват неизменните си жертви, нищо, поне за мен, не може да оневини виновниците за смъртта на половин милион деца, жертва на хуманитарната криза от въведеното от Западния свят ембарго след първата война в Ирак през 90-те. Едни никому ненужни жертви на един приключил конфликт, които тогава действащият държавен секретар на Щатите определи като „допустима мярка в името на светлото бъдеще“. Никой не може да ме убеди, че си е струвала позорната лъжлива кампания, оправдаваща започването на втората война в Ирак, довела до нови стотици хиляди цивилни жертви и зверствата с бял фосфор във Фалуджа. Никой не може да ме убеди, че свалянето на един светски режим, като този в Сирия е по-оправдано от съществуването на теократичните, тоталитарни и антихуманни монархии в същия регион. Истината е първата жертва на войната, а лицемерието е нейният палач. Колкото и да е тъжно, това е нашата цинична действителност.


Отклоних се малко от кино тематиката, но ви уверявам, че дори не съм си потопил глезените в токсичното блато на политическото двуличие. Отровните изпарения на двойните стандарти и лицемерието умело са призвани да притъпяват сетивата ни и да формират красиви миражи и измамно светли хоризонти, в които обществото ни така силно иска да вярва, че не са илюзия.


Длъжен съм обаче да кажа, че от гледна точка на историята, развитата западна цивилизация никога не е имала по-ниска търпимост към различните видове морални извращения. Еволюцията на морала продължава да търпи развитие и всяко следващо поколение все по-трудно си позволява да обърне гръб на издевателствата срещу елементарните човешки права. Или поне силно се надявам да е така.



Наистина се отклоних значително, затова ще прекъсна лирическото си отклонение и ще се върна отново към филма. Истината е, че Гавин Худ е кадърен режисьор и на мен лично ми е симпатичен. В поредица от интервюта човекът изглежда напълно искрен в желанието си да предизвика дискусия и аз съм склонен да му повярвам. Най-вероятно наистина е имал съвсем други намерения за този филм и осъзнавам, че се е разпрострял спрямо това, което му е било позволено. За положителен намирам поставения акцент, макар и съвсем бегло засегнат, върху примитивната ислямистка идеология и гнусните ѝ порядки. Разбира се, искаше ми се много повече съсредоточаване в тази насока, но поне си личи, че създателите не са съвсем лишени от елементарна адекватност и са успели да разпознаят и точкуват един от актуалните болни симптоми. Съществуват и някои изречени на място реплики, които на моменти изглеждат като светъл лъч в плътната пелена от посредственост, но те са пренебрежително малко на брой и бързо се губят в цялостната сива обстановка.

„Война на дронове“ е филм, който имаше потенциал и трябваше да шокира. Трябваше да разобличава, да посочва и гневно да обвинява. Трябваше да изследва границите и измеренията на морала или поне да рамкира началото на задължителната обществено полезна дискусия по темата. В крайна сметка филмът се проваля във всяко едно направление и нито за миг не излиза от политкоректната си зона на комфорт, играейки роля на аудиовизуална панацея, предписана за лечение на гузна съвест. Филм, който неслучайно е приет със силно одобрение от западната критика, защото, колкото и жалко да е, представлява точно това, което обществото иска да види – едно старателно дозирано късче от реалността.

вторник, 5 януари 2016 г.

МУСТАЦИТЕ В КИНОТО

(текстът е писан специално за operationkino.net)



От известно време насам през месец ноември се наблюдава доста интересен и определено дискусионен откъм естетиката, която носи, моден феномен. Представителите на силния пол, а в някои региони на провинцията и не малка част от „нежния”, в рамките на тридесет дни позволяват на окосмението да обхване по-голямата част от лицевата им фасада. Ровейки се в корените на този естетически тероризъм, стигнах чак до бреговете на Австралия, където преди няколко години една сурия голобради аверчета решили да приковат общественото внимание върху проблемите на раково-болната простата, като си пуснат хайдушки мустак в името на светлата кауза. Не знам доколко този акт на съпричастност е постигнал здравословният си ефект, но е факт, че мустаците масово се наложиха като моден аксесоар в по-голямата част от цивилизования свят през месец ноември, следвайки отдавна наложената целогодишна традиция в нецивилизования.

Аз лично не намирам никакво практическо приложение и логика в съществуването на сноп косми между носа и горната устна, но очевидно проблемът си е мой, защото трябва да призная, че мустакът има доста богата многовековна история. Почти не съществува уважаващ себе си диктатор, който да не разчита на този суетен белег на мъжкото съзряване и може би щях да бъда изкушен да направя връзката между мустаците и покварата на тоталитарните практики, ако компания на този незавиден „елит” не правеха и определено достойни мъже в сферата на науката, литературата и изкуството. Няма повече да задълбавам в разсъждения, че и без това съм обвиняван в прекалено словесно разточителство, затова и ще премина директно към темата – кои са най-култовите мустаци в киното.

ЧАРЛИ ЧАПЛИН

Въпреки че не ми се иска да класифицирам кино-мустаците в някаква обречена от субективния ми вкус подредба, някакси не мога да не започна с най-големия – Сър Чарлз Спенсър Чаплин. Носителят на най-разпознаваемия мустак в историята на киното е икона, която няма и може би никога няма да има свой аналог. Чарли е не само емблемата на епохата на нямото кино, но и най-разпознаваемият символ на седмото изкуство въобще.

88 години, 70 късометражни и 14 пълнометражни филма, 4 брака, 11 деца, актьор, сценарист, режисьор, продуцент, композитор … наследството на Чарли е пряк израз на неговия мултифункционален креативен гений и далеч надхвърля цифровото изражение на собствената му кариера. Чаплин получава своя първи (почетен) Оскар на първите американски филмови награди през 1929 г. Призът му е присъден за актьорско майсторство, сценарий, режисура и за продуцентство за филма „Циркът”, в който Чарли играе своя иконичен скитник. Втория си почетен Оскар Чарли получава през 1972-а,”за неизмеримия ефект, който оказва върху киното през ХХ век”, а единственият си „регулярен“ Оскар (и то за музика) получава през 1973 г. за превърналата се в класика мелодия в „Светлината на прожекторите”.

Заедно с оръфаното си бомбе, патешката походка и възголемите панталони специфично подрязаните мустаци на скитника на Чарли са се превърнали в запазена негова марка и дори зловещото плагиатство от немска страна не успява да изтрие комичния характер и авторството на този така култов сноп косми.



Всъщност историята около мустаците на Хитлер и Чаплин е много интересна и мисля, че си струва да се отбележи, колкото и това да представлява бягство от кино тематиката. Когато през 1914 г. Чарли решава да дари своя екранен образ с изрязаните тип „четчица” мустаци като сатиричен коментар към образа на типичния американски индустриалец от нов тип, младият тогава Хитлер все още носел буйния, засукан мустак по типично кайзеров стереотип. Едва към 1918 г. Хитлер се принудил да прибегне до ножиците, като единствената причина за тази драстична космена ампутация бил фактът, че буйните мустаци на редник Адолф значително възпрепятствали уплътнението на собствения му противогаз, който бил длъжен да носи в качеството си на бойна единица на (без)славните Централни Сили. Не е много ясно дали ако си беше спестил тази разкрасяваща процедура самият Хитлер не би се обгазил смъртноносно още по време на Първата Световна Война, спестявайки на стотици хиляди идентична участ и на още няколко милиона не чак толкова различна, но така или иначе за съжаление това си остава единствено в сферата на догадките.

Приликата между двамата набори обаче се ограничавала единствено с дизайна на мустака, защото докато в Германия Хитлер се заел да радикализира реваншистки настроените шваби и да популязира превъзходството на арийската раса, в Щатите по времето на Голямата Депресия Чарли за първи път бил обвинен в комунистически симпатии. Подозренията, че Чаплин е комунист или поне човек, твърде близък до комунистическата идея, го преследват до края на живота и дори му костват забраната да стъпва в Щатите за период от цели 20 години. Скандалите, свързани с неговите предполагаеми политически пристрастия, се преплитали непрекъснато и с трусовете в личния му живот, който бил силно белязан от страстта на Чарли към нежния пол и то предимно в крехката му възраст. Чак на 54 години Чарли успява да се кротне в ръцете на 18 годишната Уна О`Нийл, която му ражда 8 (!!!) деца и остава негова половинка чак до самата му смърт през 1977 година.

Вече повече от 100 години забързаните, оцветени в черно-бяло и лишени от звук кадри, пресъздаващи перипетиите на един раздърпан скитник, очароват малко и голямо с неподправения си хумор и послания. Никой друг човек в историята не е разсмивал така поколенията, както Чарли и никой друг не си е заслужил мястото във вечността повече от него. Име, символ и епоха. Чаплин е повече от всичко това и като такъв ще бъде запомнен. Като Великия Диктатор на седмото изкуство.


КЛАРК ГЕЙБЪЛ

Както е тръгнало, очевидно ще вървя в хронологичен ред, така че следващият виден холивудски мустак би трябвало да бъде този на знаменития Кларк Гейбъл.

Гейбъл е един от най-ярките представители на първата вълна холивудски звезди, които още в зората на киното монополизират прясно формиралата се ниша за секс-символи и налагат една своеобразна форма на поведение, станала образец за бъдещите поколения прелюбодейци. Грижливо подредената лъскава лимба, доста свободните като поведение изразителни вежди, нахалният поглед, винаги таящата се в ъгълчетата на устата усмивка и разбира се – тънките, перфектно оформени палави мустачета. Това е мазният стереотип, към който са се придържали всички кандидати за слава по това време и Гейбъл категорично е бил иконата в това отношение. Въпреки че бил надарен с патологично големи ушни миди, това очевидно не представлявало чак толкова голям естетически дефект, защото Гейбъл действително се ползвал със завидно женско внимание. Злите езици твърдят, че красавецът имал слабост към зрелите жени и изтъкват за доказателство първите му два брака, в които половинките му със сигурност не могли да се похвалят с крехка възраст и нежни пропорции, но истината е, че Гейбъл просто не подбирал кой знае колко, а и последващите му любовни завоевания донякъде успели да омаловажат този негов спорен фетиш.




Актьорската кариера на Кларк Гейбъл била пълно отражение на неговия бляскав имидж. Въпреки че е награден с Оскар през 1935 г. за „Това се случи една вечер”, безспорно най-популярната му и характерна роля си остава тази на арогантния Рет Бътлър във великата класика „Отнесени от вихъра”, за която актьорът отново получава номинация от Академията. Епосът чупи всякакви рекорди по това време и напълно заслужено си остава един от най-великите филми правени някога, немалка заслуга за което има и харизматичното изпълнение на Гейбъл. Трудно ми е да си представя, че човек с излъчването и поведението на Гейбъл би си спечелил нещо различно от шамар в днешно време, но е факт, че влиянието му като обект на подражание в киното е впечатляващо.

Провъзгласен още през 30-те за „Крал на Холивуд”, спечелил съчувствие след трагичната загуба на своята голяма любов в лицето на Карол Ломбард и впоследствие превърнал се в герой от Втората Световна Война, известният със земния си и скромен нрав актьор си остава една от най-ярките холивудски звезди, оставили неизличима диря в хрониките на кино историята.

ОРСЪН УЕЛС

Когато говорим за мустаци, няма как да не отразя Орсън Уелс и неговия „Гражданин Кейн”. Подобно на Чаплин, Уелс е многостранно развита личност и талантът му се разпростирал както в киното, така и в телевизията, радиото и театъра. Актьор, сценарист, режисьор, продуцент и дори завършен илюзионист, Уелс винаги се е стремял да излиза извън жанровите ограниченията и да провокира публиката с всевъзможни иновативни решения. Работата му в театъра и особено прочутата радио-адаптация на „Война на световете”, шокирала и причинила масова психоза сред населението, му печелят едва на 24 години безпрецедентен договор за направата на два филма с гарантирана пълна творческа свобода. Холивуд по това време рядко (да не кажа никога) си позволявал подобни своеволия и Уелс се заел да осъществи това, което с право остава в историята като най-великият филм правен някога.

Когато се говори за кино, трябва ясно да се разбере, че почти всичко съществено случило се в киното след 1940 г. е повлияно непосредствено от новаторските прийоми приложени от Орсън Уелс в „Гражданинът Кейн”. Историята на вестникарския магнат и милионер Чарлс Фостър Кейн, която не се развива в строг хронологичен ред, а е разбъркана във времето, започва със смъртта на Кейн и впоследствие разплита обстоятелствата около живота на своя герой под формата на журналистическо разследване, представено от няколко различни гледни точки, чрез поредица от flashbacks. Това е коренно различно от стандартите дотогава и задава съвсем нови кинематографични хоризонти.




Във визуално отношение филмът предизвиква истинска революция. Уелс и операторът Грег Толанд смело експериментират с камерата и резултатът е зашеметяващ за времето си. Движението на камерата, дълбокият фокус, гледната точка минаваща през мебели, прозорци и неестествен ъгъл на заснемане, невъзможен на пръв поглед за възможностите на техниката по това време. Гримът, монтажът, осветлението, композицията на кадрите, символизмът в най-знаковите сцени, дори представянето на началните и финалните надписи са изпипани до съвършенство и представляват нещо невиждано до този момент. Уелс и дирижираният от него екип наистина постигат ефект, който е несравним. Фактът, че образът на Кейн е събирателен на няколко от съществуващите по това време медийни магнати, му печели доста солидна критика още преди премиерата и въпреки че в съвремението ни филмът е признат от редица престижни филмови институти като най-великият филм правен някога, той печели само 1 Оскар (за сценарий) през 1942 г. Вследствие на скандалите около филма си, а може би и заради откритите си леви убеждения, Орсън Уелс така и не получава повече подобна творческа свобода и до края на живота си среща огромни затруднения в осъществяването на проектите си. Умира през 1985 година на 70 годишна възраст, оставяйки след себе си един изпълнен с непрекъсната борба живот и една изключително впечатляваща филмография, в която със собствен блясък блести „Гражданинът Кейн” като безспорно най-важният и иконичен американски филм за всички времена.


ШОН КОНЪРИ


Колебаех се дали да отделя специално внимание в тази класация за един моите най-любими актьори, предвид това, че неговият най-известен персонаж се слави с всичко друго, но не и с лицевата си растителност, но Шон Конъри има достатъчен на брой роли в които разчита на мустаците да компенсират лъскавото му теме, така че реших, че съм длъжен да го почета с няколко реда.

Шон Конъри е от този тип хора, към които просто не можеш да не изпитваш симпатия. Роден през 1930 г. в Единбург, Шотландия, принуден като малък да носи националната плисирана носия на страната си, Шон Конъри загубил девствеността си на още 8 и най-вероятно поради този факт взел, че пропушил от нерви една година по-късно. Злите езици твърдят, че някъде по това време започнал и да оплешивява, но тази информация ми е доста съмнителна, така че не мисля, че трябва да се приема за чиста монета. Преди да се захване с актьорската професия, младият Шон се изявявал като млекар, воден спасител, финалист на Мистър Вселена и дори получил предложение от легендата на Манчестър Юнайтед Мат Бъзби да се пробва в отбора на Червените Дяволи, което предложение предвидливо отказал и си спестил травмиращото твърдо кацане на т.нар. „бебета на Бъзби” в Мюнхен през 1960-та.




Актьорската кариера на младия шотландец започва през 54-та и само 8 години по-късно Шон Конъри вече е на върха на славата с ролята на изискания британски разузнавач Джеймс Бонд. Аристократичният маниер, класическата визия и неподправената харизма на Конъри пасват перфектно към описания от Йън Флеминг характер и задават визуалният стереотип на героя за десетилетия напред, в което се корени и част от успеха на франчайза. След като предава шпионската щафета на Роджър Мур, Конъри вече има лукса да избира по собствена преценка проектите си и съответно да експериментира по-свободно с външния си вид. По това време тъмният му мустак вече трайно се превръща в актьорски реквизит и почти до края на кариерата си бившият супер агент забравя за бръсненето.

С ръка на сърцето си признавам, че не бих наредил Шон Конъри в десятката на най-великите актьорски величия, защото освен чисто култови филми, шотландецът има участие и в не малко откровени простотийки, но присъствието му сред холивудския елит за над 4 десетилетия е достатъчен атестат името му да бъде изписано със златни букви в историята на киното. Поредицата за Джеймс Бонд, „Мъжът, който искаше да бъде крал” (за който самият Шон Конъри смята, че е трябвало да бъде награден с Оскар), „Хълмът” на Сидни Лъмет, „Марни” на Хичкок, „Убийство в Ориент Експрес”, „Недосегаемите” на Браян Палма (донесъл и единствения Оскар на Шон Конъри за поддържаща роля), знаменитата и любима за мен роля в „Шотландски боец”, „Последният кръстоносен поход” (най-силният за мен филм от поредицата за Индиана Джоунс) и още и още … Шон Конъри е и ще си остане легенда в пълния смисъл на думата.

През 2003 г. удостоеният с рицарско звание Шон Конъри изигра последния си игрален филм и определено мога да кажа, че „Лигата на необикновенните” не е най-удачния избор да се сложи край на една знаменита кариера, но ако се вярва на слуховете, че причината за това решение е заболяване от болеста на Алцхаймер, мисля, че не ни остава нищо друго да се примирим с отсъствието на сър Шон Конъри от актьорското поприще и да му пожелаем крепко здраве и достойни старини.

ЧАРЛС БРОНСЪН


Следващата мустаката легенда в моя космат списък е големият Чарлс Бронсън. След Шон Конъри отново моето внимание се спира на актьор, чиито най-иконични роли („Мръсната дузина”, „Имало едно време на Запад” и „Великолепната седморка”) не изискват наличието на мустак, но затова пък в доста солидна бройка от филмографията си Бронсън залага точно на този фешън аксесоар, така че не мога с лека ръка да го пренебрегна.

Не знам дали заради ролята си в „Имало едно време на Запад”, откъдето подсъзнателно съм направил някаква асоциация, или поради някаква друга ирационална причина, но винаги съм смятал, че Чарли Бронсън има или мексиканско, или индианско потекло. Преди известно време обаче бях доста изненадан да разбера, че истинското име на този колос не е нито Карлито, Карлос или пък Джеронимо, а доста необичайното за континента – Каролис Бучинскис. Оказа се, че една от легендите на уестърна, г-н Чарли Бронсън, въпреки, че бил роден в Пенсилвания, произхождал от семейство на емигранти от татарско-литовски произход, откъде идвало и странното му заглавие. С малко повече фантазия и чувство за хумор този фактор, добавен към присъствието на Юлий Борисович Бринер a.k.a. Юл Бринър във „Великолепната седморка”, дава известно основание да се смята, че „Седморката” може да се приеме и като първата в историята съвместна съветско-американска супер продукция.


Кариерата на бившия картечар от Втората Световна Война в шоубизнеса започнала първо с незначителни изяви в телевизията, докато през 1960 г. не става част от по-горе спомената уестърн класика и не се бетонирал трайно в киното. Не мога да кажа, че Чарли Бронсън печелил аудиторията с кой знае какъв актьорски репертоар, а и не мисля, че той някога е имал някакви сериозни илюзии относно таланта си. Надарен обаче с натурален атлетизъм, специфични черти и стоманен поглед, той чисто визуално представлявал интерес за Холивуд и съответно след успеха на „Седморката” започнал да получава и по-централни роли. По това време Втората Световна Война все още присъствала осезателно като тема и индустрията, освен традиционните за епохата уестърни, бълвала и военни филми като на конвейнер, а Чарли Бронсън се оказал един от основните жанрови любимци. „Мръсната дузина”, „Голямото бягство”, „Оръжие за Сан Себастиан” били само част от заглавията в които Бронсън се снимал през периода и затвърждавали присъствието му. През 1968 г. Серджо Леоне увековечава някогашния Каролис Бучинскис като му доверява ролята на мъжа с хармониката в определяният от мнозина за най-велик уестърн в историята на киното – „Имало едно време на Запад”. За този филм каквото и да се каже ще е малко и нарочно не искам да задълбавам с коментар относно това колко точно е велика класиката на Леоне, защото съвсем ще се отнеса. Филмът обаче бележи своеобразния връх в кариерата на Чарлс Бронсън и три години по-късно той дори печели „Златен глобус“, като „най-популярен актьор в света“. Точно по това време той си партнира с великия Тоширо Мифуне и секс-символа на няколко поколения домакини Ален Делон в друг култов уестърн – любимия ми „Червено Слънце”. С годините популярността на Чарли постепенно започва да залязва и дори появилият се по-трайно на лицето му мустак не могъл да предотврати този естествен процес.

Към края на своята кариера Бронсън отново се завръща към телевизията и продължава да снима почти до самата си смърт. Умира през 2003 г. на 81 години, оставяйки след себе си над 90 участия в телевизията и киното. В своята близо 50-годишна филмова кариера Чарлс Бронсън си партнира с една плеяда първокласни актьорски величия, като Стив Маккуин, Лий Марвин, Хенри Фонда, Антъни Куин и прочие, безспорно бидейки сам достоен член на тази елитна компания.


БЪРТ РЕЙНОЛДС


Би било абсурдно да минем в една подобна изобилстваща от кератин класация без Бърт Рейнолдс. Мустаците на тази емблема на мъжката потентност са нещо подобно на бенката за Мерилин Монро, силикона за Памела Андерсън или Пепи за Максим Генчев. В смисъл, очевидно е, че едното не може да съществува без другото или поне не в тази Вселена.

Ако мога да направя своеобразен аналог, то бих сравнил присъствието на Бърт Рейнолдс в киното през 70-те с натрапчивото, лишено от гръбнак туловище на иконата на българската естрада Етиен Леви на екрана на българският национален ефир през 80-те. През споменатият период, героичната физиономия на Рейнолдс извирала буквално от всеки по-комерсиален проект и той с основание се изживявал като първокласна холивудска звезда. Очевидно астрофизичните закони важат и за звездите от Холивуд, защото колкото по-ярко блестяла звездата на Бърт Рейнолдс, толкова по-големи простотии привличал той с гравитацията си. През 1972 г. нахаканият Бърт се съгласил да позира дибидюс за корицата на списание Космополитен в поза, която съвсем наскоро неговия адаш Раян Рейнолдс иронизира в рекламната кампания на новата си комиксова тупалка – „Дедпул”. В съвремието Бърт Рейнолдс осъжда този свой ексхибиционистичен порив, защото според него със скандалната си проява е повлиял негативно върху отношението на критиците по повод излезналият само няколко месеца по-късно класически survivor трилър „Избавление”. Иронията в случая е, че филмът наистина се оказва най-класният в цялата филмография на Рейнолдс и до известна степен действително е пренебрегнат откъм Оскарови номинации.



През своята дългогодишна кариера Бърт Рейнолдс е отговорен за доста голям брой погрешни решения и ако погледнете филмографията му сами ще се убедите в този факт, но по-интересното е кои роли актьорът е отказал, с което се е лишил от възможността да се превърне наистина в звезда с легендарен статус. Още през 1969 г. Рейнолдс отказва предложението да изиграе ролята на Джеймс Бонд под предлога, че било абсурдно дори да се обсъжда вероятността ролята на бъде изиграна от американец (аргументация, с която съм длъжен да се съглася), но това далеч не е всичко. С лека ръка мустакатият плейбой пренебрегва и предложенията да се въплъти в ролите на Хан Соло (Междузвездни войни), Р. П. Макмърфи („Полет над кукувиче гнездо”), Едуард Люис („Хубава Жена”) и дори Джон Маклейн („Умирай трудно”). За малко било да изиграе и култовата роля на Майкъл Корлеоне, но тогава авторитетно се намесил самият Марлон Брандо, който поставил ултиматум, че единственият мустак, който ще се вее на снимачната площадка на „Кръстникът” трябвало да бъде неговият собствен и на продуцентите се наложило да избират между него и недоумяващия Бърт.

Неадекватният избор на Рейнолдс се установил като практика и дори Пол Томас Андерсън, изпитал върху гърба си последиците от това нерационално поведение. Цели 7 пъти се наложило П.Т.А. да се моли на надутия Бърт, за да го придума да се присъедини към екипа на „Буги Нощи” и чак след като му обещал, че за ролята си на известен порно продуцент ще бъде най-малкото номиниран за Оскар, на осмия път най-после постигнал успех. Както знаем П.Т.А. е гений и спазил обещанието си. За ролята си на Джак Хорнър Рейнолдс получава единствената си номинация за Оскар до този момент. Въпреки че Бърт все още продължава да си развява мустаците по сценичните площадки, аз лично не вярвам той да постигне кой знае какво от тук насетне, но пък и няма да имам нищо против и да ме опровергае с някоя своя извънземна роля. Така или иначе мустакът му вече е увековечен.

ТОМ СЕЛЕК


Ако щете вярвайте, но когато ми хрумна абсурдната идея да напиша този материал, първото име, което ми изскочи в главата, бе това на Том Селек. Не мога да дам обяснение за причината за тази неадекватна мисъл, защото Селек определено е най-непретенциозното име в тази класация, а успехите му в киното могат да се нарекат най-малкото посредствени, но мустакът му сякаш си има собствен живот, а популярността му е право-пропорционална на актьорския талант на стопанина си, затова и не мисля, че има начин да го пропусна.


Роден в Детройт през 1945 г., невръстният (мъхест мустак на) Селек отрано опознал несгодите на икономическата емиграция, след като родителите му недоволни от живота на средната класа в щата Мичиган, събрали домочадието и се преместили в слънчева Калифорния. Младежките години на младият Томас образно казано могат да се определят като мокрия сън на всеки средностатистически подрастващ американски лузър. Красив, висок и широкоплещест, целунатият от съдбата Том не се отклонил нито на крачка от традиционните колежански клишета, като умело съвместявал кариерата си в местният баскетболен отбор с редица каузи в престижните за всеки колежанин социални братства. Докато старателно попивал знания в дебрите на бизнес администрацията и се изявявал едновременно на няколко други фронта, младият левент получил изненадващ съвет от учителя си по драма да тества дискусионния си талант на актьорското поприще. Ентусиазиран от тази неочаквана вяра в собствените му възможности, Селек наивно повярвал, че му предстои най-малкото боксофисна доминация и насочил всичките си усилия към превземане на Холивуд. Кариерата му обаче не се развила напълно според очакванията и той дълго време се подвизавал предимно в реклами и малки епизодични роли в телевизията. Като казах по-горе, че Селек е целунат от съдбата, наистина имах предвид, че е целунат от съдбата, при това далеч нямам предвид наивната и мимолетна целувка присъща на някои родни политици. Освен че изглеждал като изваден от реклама на Марлборо (в един етап от своя живот той действително се изявявал в подобни реклами), Том Селек имал привилегията да остарява изключително прилично. Героичната му визия и приемлив (по някои стандарти) актьорски репертоар постепенно го утвърдили като телевизионна звезда от среден калибър. През 1980 г. Селек влиза в разкрасената с хавайска риза кожа на частния детектив Томас Магнум в лековата, но и прекалено типична за годините кримка „Магнум”. Сериалът, в който Селек громи лошите, развявайки рунтавата си гръд по плажовете на Хавай, се оказва съдбоносен в неговата кариера, защото точно заради роля на Томас Магнум Селек отказва предложението от страна на Спилбърг да се превъплъти в ролята на д-р Индиана Джоунс в превърналата се във поп-културен феномен класика. Определено това е решение, за което Селек съжалява и до ден днешен, въпреки че сериалът се оказва сравнително успешен с цели 8 сезона зад гърба си. През цялата си по-нататъшна кариера Селек така и не успява да запише сериозна роля в киното, а най-значимото му присъствие на малкия екран си остават 10-те епизода в „Приятели”, заснети в периода от 1996 до 2000 година.



И въпреки че ми е крайно симпатичен, не мога да не отбележа позорната (по моите критерии) подкрепа, която Том Селек оказва от доста време насам спрямо интересите на Националната Оръжейна Асоциация (NRA) в Щатите, бидейки техен официален говорител и дори член на борда на директорите. Организация, която открито злоупотребява с правата на всеки един психически нестабилен американец да притежава оръжие, позовавайки се на закони от времето на Дивия Запад и която нееднократно е доказвала, че изродите, които я управляват притежават всичко друго, но не и елементарен морал. Животът обаче не е справедлив и Том Селек най-добре осъзнава това всеки път щом чуе тембъра на Харисън Форд, така че не мога да направя нищо друго, освен тихичко да се подхилквам като чуя вечната мелодия на Джон Уилямс и да се опитам да забравя интелектуалния вандализъм от страна на господин Том Селек.


ДАНИ ГЛОУВЪР

Понеже напоследък очаквам от активистите на Black Lives Matter и техните изкривени идеологически креатури от БХК да започнат да ни санкционират за неособено уважително отношение спрямо нашите собствени (черни) сенки, мисля, че е време и за малко киноманска политкоректност. Милионите фенове на Еди Мърфи в България могат и да ме обвинят в дискриминация по отношение на техния любимец, но реших в тази класация да обърна подобаващо внимание не на Еди, а на големия Дани Глоувър предимно заради мустакатото му изпълнение в поредицата „Смъртоносно Оръжие” като сержант Роджър Мърто.

Характерното за Дани Глоувър е, че той винаги, ама абсолютно винаги, си избира да играе роли на чернокожи. Не бих казал, че това прави Дани еднотипен актьор, но този факт веднага се набива на очи, ако си направите труда да разгледате филмографията му. Израсъл в семейство на активисти на една от милионите организации за защита на правата на чернокожите в Щатите, младият Дани още от рано се заредил с вяра в собствените си възможности и започнал да изучава актьорския занаят в редица специализирани колежи. Пробива сравнително късно в киното, но талантът му е забелязан и бързо оценен. До средата на 80-те единственото по-престижно участие на Глоувър е в затворническата кримка с Клинт Истууд „Бягство от Алкатраз”, където Дани играе непривичната за чернокож роля на затворник. 85-та обаче е знаковата година в кариерата на Глоувър. Тогава с негово участие излизат последователно „Свидетелят” на Питър Уиър и прекрасният „Пурпурен цвят” на Стивън Спилбърг. Както се очаква от един филм на Спилбърг, „Пурпурен цвят” е истински хит, номиниран е в цели 11 категории и макар и да не успява да се пребори за нито една от тях, утвърждава Дани Глоувър като стабилен актьор.





Така стигам и до 1987 г., когато се ражда един от най-култовите екранни дуети в историята на киното – сержант Роджър Мърто и неговият екранен антипод сержант Мартин Ригс. Може и да ме разкритикувате, че преувеличавам, но действително смятам, че хармонията, която пресъздават Дани Глоувър и Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие” не познава аналог.

Не знам дали е уместно да го изтъквам, но все пак ще се изкуша да споделя, че двамата с Дани Глоувър имаме нещо общо и то никак не е маловажно – и двамата сме виждали Мел Гибсън наживо!!! Преди три години с моето близко аверче (и настоящ Кънт) Влади Апостолов се изтипосахме с каба-гайди и наконтени в шотландски носии (или по-скоро във възтесни минижупи с леопардови окраски) на летище София да посрещаме Лудия Макс, който пристигаше тук за снимките на никому ненужната пенсионерска драма „Непобедимите 3”. Въпреки студеното време все пак успяхме да впечатлим Легендата, повтаряйки култова сцена от „Смело сърце” и колкото и Влади да се опитва да отрича, Мел Гибсън намигна на мен, а не на него! Това лирическо отклонение почти съм убеден, че ще бъде цензурирано от завистливия Дринов, но все пак съм длъжен да направя опит да се изфукам.

Връщам се отново по същество. Под режисурата на Ричард Донър, сценарият на Шейн Блек и култовите изпълнения на Гибсън и Глоувър, „Смъртоносно оръжие” се превръща в истински феномен и напълно закономерно във филмов франчайз с цели три продължения. Редно е да спомена, че между снимките на второто и третото продължение на „Смъртоносно оръжие”, Дани Глоувър се принуждава да обръсне мустака за да заснеме доста солидното продължение на „Хищника”, който според мен си остава един до голяма степен подценен филм.

Наближавайки 70 години, Дани Глоувър продължава да бъде все така активен на снимачните площадки, като запълва свободното си време и с различни политически и human rights каузи. Оказва се, че почти 30 години след първото „Смъртоносно оръжие” сержант Мърто изобщо не е „too old for this shit”.

САЛМА ХАЙЕК


Така и така съм набрал инерция в дебрите на политкоректността, така че не виждам смисъл да спирам точно сега и да не радикализирам докрай своите либерални изблици, включвайки в нашата класация и латино кралицата на Холивуд Салма Хайек. Причината да имам каквото и да е вяло основание да включа заоблените форми на Салма в компанията на една сурия расови мъжаги се корени в участието й в два филма, в които героините й далеч не отстъпват на най-косматите традиции в киното.

През 2002 Салма Хайек, вярна на мексиканският си произход, позволява на гримьорите да я обзаведат с два броя мексикански мустаци, ситуирани съответно на мястото на грижливо поддържаните й вежди и традиционната за всеки наследник на Панчо Виля област над горната устна. В този си, определено кошмарен външен вид, Салма влиза в ролята на прочутата си сънародничка Фрида Кало, която освен, че била известна с умението си да рисува, провокирала съвремениците си и с доста разюздан любовен живот. Ролята на Кало доказала, че актьорският талант на Салма по нищо не отстъпвал или поне не заслужавал да остане в сянката на могъщата й пазва. Филмът печели два Оскара (единият за грим, естествено) и носи на Салма първата и единствена засега номинация на Академията.


Седем години по-късно любимката на Робърт Родригес отново маскира с косми красивите си черти, като влиза в ролята на лъмбърсексуалната изгора на Джон С. Райли в симпатичното упражнение по лош вкус, наречено „Циркът на кошмарите: чиракът на вампира”. Филмът може да се каже, че е типичен за кариерата на Салма, която и до сега поради някакви нейни си причини предпочита да си губи времето с подобни непретенциозни заглавия, вместо да рискува с не дотам комерсиални, но доста по-престижни проекти.

Независимо дали ролята на Хайек във „Фрида” е била само моментен проблясък или демонстрация на нейния скрит до момента талант, Салма е приятно за мъжкото око присъствие и (аз лично) й желая успешно развитие на кариерата, надявайки се, че няма да й се налага повече да се обезобразява с мъжки анатомични характеристики … което пък от друга страна й позволява да влезе в подобни извратени класации.


ДАНИЕЛ ДЕЙ ЛУИС

Започнах класацията с всепризнато величие и смятам да я завърша по същият начин. Времето безспорно митологизира определени личности и често придава към образите им известна доза, понякога незаслужена, романтика, но Даниел Дей Луис е от този тип хора, които нямат нужда да разчитат на подкрепа от каквото и да е естество. Намиращ се в златната възраст за всеки един актьор, с едва 16 участия в киното до този момент, Негово Кралско Величество е единственият актьор в близо 100 годишната история на седмото изкуство с три Оскара за главна мъжка роля, а смело мога да твърдя, че във филмографията си има поне още три филма, за които можеше да бъде отличен. Както много хора може би се досещат, причината да включа Даниел Дей Луис в мустаката си класация са двете епични произведения на Мартин Скорсезе и Пол Томас Андерсън – „Бандите на Ню Йорк” и „Ще се лее кръв”, в които ДДЛ буквално предначертава каноните на актьорската професия.

До 2002 година, когато по големите екрани излиза бруталният рецитал на Скорсезе, Дей Луис вече е утвърдено име в Холивуд с едно отличие на Академията за ролята на страдащия от церебрална парализа писател и художник Кристи Браун („Моят ляв крак”) и редица други култови изпълнения. Всеки филм с участието на англичанина си е събитие, но през този период аз лично не мога да не отбележа иконичната му, превърнала го за известно време в секс-символ, роля на Натаниел в „Последният мохикан” и смазващото му изпълнение като набеден за активист на ИРА левент в „В името на Отца”. До този момент маниерите на работа на британеца винаги са вървели на ръба на нормалното и той се е ползвал със славата на силно вманиачен в ролите си чешит. Само забележете за какво става въпрос. За ролята си в „Моят ляв крак” Дей Луис например отказвал да се раздели с инвалидната количка, за да може да се вглъби по-дълбоко в ролята си и дори принуждавал хората от екипа да го хранят с лъжичка, подобно на травматизирания си герой. За „Последният мохикан” пък до такава степен приел присърце задачата да се слее с екранният си образ, че отказвал да яде нещо, което собственоръчно не бил убил (колко хубаво е, че в романа на Джеймс Фенимор Купър, Натаниел не е бил канибал), а за снимките на „Боксьорът” прекарал година и половина в двуразови тренировки, за да може да усъвършенства босковата си техника. Според мен подобен стил на работа няма как да не е изтощаващ, както физически, така и психически, затова и за съвсем нормално намирам няколкогодишното му оттегляне от киното след „Боксьорът”, макар и да не разбирам избора му през този период да се занимава с обущарство във Флоренция (пауза за класически facepalm). Пет години по-късно Скорсезе дефибрилирал кариерата на Дей Луис, като му предложил да влезе в кожата на Бил Касапина, за която междувременно се облизвали Уилям Дефо и дежурният Боби Де Ниро.




Ролята на Касапина ми е особено любима и няма да преувелича, ако кажа, че оглавява личната ми класация от паметни въплъщения на Дей Луис. Мазната, прилепнала към черепа коса, изцъкленият (буквално) стъклен поглед, рязката смяна на настроения и дори излъчващата неприкрита агресия стойка на Касапина … всичко в този образ крещи за социопатия от най-висок калибър. Познавайки стила на работа на Дей Луис няма да се учудя, ако в почивките си вманиаченият перфекционист не си е уплътнявал времето с дране на котенца и мятане на хладни оръжия по членовете на снимачният екип с оголена до венци зловеща усмивка. Обвиняван в излишна бруталност, през 2003-та „Бандите” е номиниран за Оскар в 10 категории (включително за главна роля на Даниел Дей Луис), но за съжаление не печели нито една от тях, което лично аз считам за един от зачестилите се напоследък позорни решения на Академията.

Пет години по-късно ДДЛ отново заглажда мустак, за да влезе този път в ролята на саморазрушаващия се петролен магнат Даниел Плейнвю в един от най-добрите филми за последните 20 години – „Ще се лее кръв” на колоса Пол Томас Андерсън. Този филм работи на толкова много нива, при това на такава разтърсваща дълбочина, че подобно на споменатият по-горе „Гражданин Кейн”, ми е невъзможно да бъда дори наполовина толкова изчерпателен, колкото ми се иска в този ограничен формат. Дей Луис за пореден път доставя изпълнение от изключителна класа и за Академията не остава нищо друго, освен да връчи втори Оскар в ръцете на британеца.




Едва ли някой е бил шокиран, когато през 2012 г. статуетката се връща за рекорден трети път в ръцете на Дей Луис за ролята му в Спилбърговия „Линкълн”. След този паметен момент, британецът типично в свой стил се оттегля от киното и вече повече от три години стои далеч от светлината на прожекторите. Аз лично с нетърпение очаквам следващата негова роля и нямам грам съмнение, че с каквото и да се захване този мастодонт в актьорското изкуство, изпълнението му отново ще задава стандарти.

С това мисля да сложа точка на тази импровизирана рунтава класация и да се отдам на заслужен новогодишен гуляй (а защо не и оргия).

В този си текст пренебрегнах голям брой легендарни мустаци и напълно основателно мога да бъда оплют, нахрачен, опраскан, отлюспен и дори нагрубен, защото действително се отнесох неуважително към монументалния Марлон Брандо и неговият Вито Корлеоне, загърбих русият мустак на Робърт Редфорд а.к.а. Сънданс Кид, но пък и показах същия критерий към черния сноп косми на Омар Шариф и белият на Сам Елиът. Не остана време (и място) да почета мустакатите уестърн превъплъщения на Кърт Ръсел, както и да обърна подобаващо внимание на Ал Пачино („Серпико”), Дани Трехо (където се сетите), Том Харди („Бронсън”), Кевин Костнър („Танцуващият с вълци” и „Уаят Ърп”), Саша Барон Коен („Борат”), Том Скерит (навсякъде), Джордж Клуни („О, братко, къде си?”), Били Дий Уилямс („Междуздвездни Войни”), Джони Деп („Дони Браско” и още един куп простотийки), Йосемити Сам и прочие и прочие, за което моля да бъда извинен и щедро поощрен в коментарите.

И за последно искам да кажа още нещо. Не знам как е при вас, но за мен годината се оказа повече от плодотворна – все още съм жив, а на всичкото отгоре отбелязах и дебюта си за Операция Кино, като имах щастието да пиша за два от най-добрите филми за годината и за един от най-великите в историята. Понеже подозирам, че тази мустаката ода ще е последният ми материал за 2015-та, бих искал публично да изразя своите благодарности, почитания и признателност към харизмата и величието на пътеводната светлина на българската кино-критика Димитър Дринов, който ми предостави широка арена, без която най-вероятно щях да изявявам гения си в сивия сектор, а щедрите му хонорари значително увеличиха активите на фонд „Силикон за дъщето”. Благодаря ти, човече!!! Обичам те!

На моите списващи приятели, както и на всички кибици (дори и на Satyr69), които с абстиненция следят новините и ревютата в този сайт, пожелавам весело посрещане и щастлива Нова Година!!!